Когато си отида...
Когато си отивам, ще е тихо,
ужасно тихо... Звънкият ми смях -
бездомниче натирено - ще хлипа,
превито там, до къщния ни праг.
Прекрачиш ли го, капчици солени
невидимо по тебе да се стичат.
Попили в дрехите, следите бели
да ти напомнят колко те обичах.
Когато си отивам, ще е лято,
най-слънчевото, знойно и горещо.
Но тя ще те целува вероятно,
тя - зимата, със мойте устни вечер.
Далечни, вледенени от мълчания,
от хиляди посечени копнежи,
от всичките измамни обещания,
от стъпканите мънички надежди.
Когато си отида, ще е тихо.
А знаеш ли, боли от тишината.
Ще ти оставя спомените в стихове,
с които да лекуваш самотата си.
© Жанет Велкова All rights reserved.
