... когато вали...
Стъпките ти отекват по мокрите капчуци,
разпилявайки думите, които помнех за обичане.
Но от толкова чакане, повярвах на заблудата,
че ще се върнеш... отново по съмване...
за да мога да усетя близостта ти,
нахлуваща в мен... до забравяне...
За миг да повярвам, че съм единствена,
притежаваща свободата ти... до полудяване...
А вятърът е силен... и убива ни,
превръща реалността ни в прах.
На пръв поглед близки, но до болка чужди,
разпръсваме самотата над нас...
Дъждовните капки не успяха да отмият слепотата,
бавно потъвахме в локви от кал.
Но в мен малка надежда остана,
че ще се върнеш, както беше обещал...
© Инна All rights reserved.
