Когато вали, не заспивам
и чезне оттатък душата -
оттатък е толкова близо,
когато вали, че се плаша.
Над мен се разсича небето,
разкъсвано сякаш от пръсти,
безмилостно взели му всичко
и всичко превърнали в вятър.
И падат сълзи без посока,
а после изчезват безследно,
където спасение няма
и губи се всяка надежда.
И времето спира да тича,
препънато в някоя капка -
забравени после минути,
след него във мен се изплакват.
И чезне оттатък душата,
с пространство бездушно се слива
и как, щом самотна я чакам,
когато вали, да заспивам?
© Эоя Михова All rights reserved.
