Когато виното горчи, когато слънцето се стича...
Когато... виното горчи. Когато слънцето се стича
по залез – в моите очи... Тогава точно... те обичам!
Когато Любовта мълчи в бездомните очи на мрака –
тогава точно! – ми личи... Че мога дълго... да те чакам!
Когато лятото... е вик. Който през зимата угасва...
Когато аз съм... само миг! Откраднат. Но така ти пасва!
Когато вечер, у дома, пия мастилото на здрача –
тогава точно! – съм сама. Тогава точно... ми се плаче.
Но как да стопля твоя сън, ако те няма... във неделя?!
И всички улици навън... тогава точно! – ни разделят!
И как света да променя? Да го изкъпя, да го среша...
Когато... точно през деня! – съм изоставена. И грешна.
Ако животът... е сълза, която в гърлото ми лази –
как бих могла да съм бреза, която... сянка да ти пази?
Ако животът... е следа, която... на затвор прилича! –
В това е цялата беда! – Че несвободно... те обичам.
Макар че... в някой петък, знам... Точно преди да стана рана!
Във моя дом, като във храм – ще влезеш сам! За да останеш.
Когато виното горчи... И аз (от болка) пия мрака –
тогава точно! – ми личи... До този петък! – ще те чакам.
© Гълъбина Митева All rights reserved.
