Празен стон, празна стая.

Шепот. Но спри! Кой си ти?

Дали си ти, дето сърцето ми рани,

или този, дето разби детските ми мечти?

Не, не крещи.

Аз съм тук, тялото ми е за теб,

но сърцето ми е само лед.

Душата ми крещи: „Кой си ти?”

И ти ли идваш нощем в моите сънища,

и ти ли си този, дето ми рисува безкрайни пътища?

И ти ли отнемаш живеца в мен?

И ти ли ме взимаш, макар и само за ден?

Кой си ти? - Кажи ми,

отде се взе?

Ела при мен, отведи ме,

отведи ме и шепни ми

за безкрайни простори и синева,

за нежност и любовта.

Спри се, вземи ме, аз не искам да съм тук.

Няма да ти преча, нито правя напук.

Спри се и чуй душата,

тя има да ти каже песен неизпята.

Кой си ти? В мрака виждам сянката,

ала това май е само дрямката.

Спри се, върни се, който и да си,

че остана сърцето ми само,

че има за теб недовършено писмо.

Кой си ти? Аз вече не искам и да знам.

Усещам, че за мен си само блян.

И утре пак ще се събудя,

и утре пак ще те прокудя…