Кожа
Не се продава кожата ми. Трудно
до някаква цена ще го докараш,
защото зная колко струва
рамото на верния приятел.
Не онзи, с мене поделил трапеза,
трохите от която е събирал
в кърпичка копринена, извезана
със монограмите на чуждо име.
Нито пък онзи, с хитрата усмивка,
която вади сякаш по часовник.
Познавам сянката на гладен хищник,
оголил зъб, препълнен от отрова.
А другия – окръпкан, необръснат,
с когото знам, че мога да премина
и брод, и огън, с поглед непомътен
да се разпалваме над чаша с вино.
За него пазя кожата си тънка
да я наметна, ако се наложи –
душа да приюти, в студа изтръпнал –
когато никой друг това не може.
© Валентина Йотова All rights reserved.
