Колелото на живота
При самотната ни къща
уморена се завръщам.
Уморена от какво ли? -
От натрупани неволи,
от години светли, тъмни -
вечер – мрак, след нощ се съмне…
И върти се колелото,
тъй до края на живота.
А искриците във мене
те на пепел разпилени.
И мечти не полетели
във поток сълзи се слели.
Трепетът за миг просветне
на душата да олекне.
Обич, нежност и пътеки
всичко вече е далеко.
За безгрижните години
времето отдавна мина.
И към мила родна къща
във съня ми се завръщам.
Търся в него пак децата
и ми става леко, леко!
Минало… било, далеко…
Нося в себе си – в сърцето,
моя син и в мен детето…
Пазя ги аз все във мене,
те са слънце в мрачно време!
Няма да се върнат – зная,
но със тях ще съм до края…
С миг на трепет колелото
ме завърта пак в живота!...
© Ани Иванова All rights reserved.
