Кома (пристрастена към живота)
В очите си
не запалих искрици,
(ах, този мой страх),
подарих ги
на волните птици...
Решейки душата си,
превърнах се в прах
и сънени мисли
ненадейно прозрях...
на изгреви бягащи
по безкрайни полета
и пресъхнали рози
на нечии балкон...
А неукротените бури
се плетяха
в косите ми,
с ледени пръсти
жарава подклаждаха,
от превити сенки
изплитаха дреха
на цветно мълчание...
Стремглаво отнасяха
несбъднато лято
и сиви терзания
на тавана
на моята къща.
Без болка...
Без вина...
И крещяща илюзия...
Открих, че животът
за мен се завръща...
Дори животински озъбен
над мен се смили,
да спра да живея...
нямам сили!
© Мария Манджукова All rights reserved.
