Комети
Дано да съм изплакала сълзите ти,
които са те чакали в засада.
Дано съм овършала и въздишките,
събрала после всичката омраза.
Тъгите ти докрай да преосмислих и
безсънните ти нощи да преборих!
Ако у теб дори за миг е чисто,
щастлива ще е моята умора.
Защото мъката ми корени се
в онази мисъл, че е невъзможно
(дори отвъд звездите да обичам!...)
да бъдещ нечий безопасен остров...
И смачква ме тъй глупаво товара
на моя страх за теб... Безсилна гледам
как клетките се пукат с дива ярост
пред грешната изстрадала вселена.
Подобно космонавт съвсем самотен,
галактики премятам в броеници...
Обречена да падам вечно в спомена
за всичките нюанси на очите ти.
