Конниците на Апокалипсиса
КОННИЦИТЕ НА АПОКАЛИПСИСА
Покрай мъртви селца и стъгди,
покрай сенки – безпътни, бездомни,
през нощта като струйчици дим
се изнизаха четири конника.
Бял бе първият, звезден венец
на косите му светли блестеше.
И в нозете му кротък агнец
до лъка и колчана стоеше.
Подир него – по-ален от кръв,
лумна изтокът – дрипава слама.
Завъртя се и вторият в кръг.
Ала огънят спиране няма.
Бе прегърнал и книга, и меч,
и в зениците – жива жарава,
предвещаваше време за сеч
и за смисъла, който остава.
После слегна безкрайна тъма.
И блюда на везни зазвънтяха.
Натежаха – една по една
скръб, любов или стъпчица плаха,
мисъл скрита, омраза и гняв,
дълго кътана в джоба парица.
Той отмери без страст, величав! –
благостта и на хлебеца тричав.
А пък бледият конник присви
длан в молитва и вдигна високо
всеки, който покаял се би
и разбрал е накрая урока.
Аз съм само свидетелят тих,
без да мога да давам присъди.
Ако ще – с невзискателен стих
нине, присно, во век да пребъда.
В мене липсва куражът на мъж,
ала щом е достигнал падение,
променете света отведнъж! –
ако трябва – почнете от мене.
© Валентина Йотова All rights reserved.
