Копнеж за радост

Ръка протягам към светлината бяла,
но за мен надеждата не е заразна
и като отрова мъката ме е обляла,

пак оставам празна...

Не достигам този лъч човечност
и самотата в мен се вкопчва.
Ще продължи агонията цяла вечност
и вече чувствам, че започва.
Защо не поема поне частица малка
от възторга, сипещ се навред?
Аз, изстрадала прашинка жалка,
още много ли ще чакам своя ред?

Ред, за да получа щипка радост,
за да почувствам, че живея.

Чакането съсипва мойта младост,
но да се откажа аз не смея...

Щастие несъществуващо и невъзможно
ще търся сигурно безкрайно,
а ако търсенето стане твърде сложно
... ще трябва да изгасна тайно...