Кóси мисли
Подстригах си косата. За какво ли
я пазих толкоз зими и лета,
какво красих, в къдрици впила шноли,
какво завързвах с панделки от смях?
Не задържах в тях перестия вятър,
по-волен от отвързан платноход.
Отнесе си нанейде свободата,
а аз останах – на надежди роб.
Отмиха се целувките солени
във някакъв си сладководен кран.
Потъна ми морето и студени
припляскват риби в сухата ми длан.
А допирът на пръстите ти – спомен,
в масурче свил несбъдната мечта,
се сгърчи непотребен днес на пода.
Нима те чаках толкова лета?
И кичур подир кичур безвъзвратно
простих се с всеки вик едва набол.
Как волно под изцъклената лампа
самотно свети черепът ми гол!
© Росица All rights reserved.
