Kостилки
Откакто лятото ни побеля
и всички луди косове се скриха,
с плашилото черешите деля.
Унила съм и непривично тиха,
написах няколко бездарни стиха.
И думите попиха – дъжд в нозете ни,
но даже не изникна жилав лишей.
След лято побеляло как се пише?
Не се описват чувства, неусетени.
Увисна Месецът, като беда,
звездите се забулиха, в парцали.
Ликуват кукумявките. О, да!
И облаците са очи, преляли,
копнеят вятър луд да ги погали.
Но лятото ни сред листата свитото,
забравило е трепети, младежки.
И хрускат над съдбата под копитата,
костилки от череши – стари грешки.
Откакто лятото ни остаря,
черешите са сухи и горчиви.
Плашилото отдавна изгоря,
сред угарта на нечии чужди ниви.
Една искра напомня, че сме живи,
светулка ли подпали нощем блатото,
или костилка някой кос настъпи.
И върне пак в душите ни богатото
и младо лято. Спомените скъпи.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
