Котва
935
0
25
Котва
И сякаш бях находище. На руда.
Копаех в себе си. До грапавост браздих.
(От нежността – криле на пеперуди,
не пиха много. Аз дори не пих.)
Не търсех нищо. Знаех се. До болка.
(Неволно станах даже философ.)
Не питах как, защо и колко.
(Неизмерима беше пустата Любов.)
И ето ме – високо във Небето.
Опират ми крилете. И се връщат.
Човек съм. И това е битието.
Земята ми е корен. И е къща.
И реех се, когато ме намери.
Не знаех, че Стихията ми готви,
от мен, проклетата неверница,
въже да изплете. За котва.
© Таня Георгиева All rights reserved.
