Криле тъй черни...
Есен е навън - студена, тъжна,
самота изпълва тихичко гората,
клоните - очи изсъхнали, изпити,
плачат и сълзи златни са листата.
Грачи силно и злокобно нейде врана,
моли, иска тя поне едно зърно,
просякиня - мразена и неразбрана,
а зад черното тупти сърце добро.
И крилете в полет тя разтваря,
литва тежко над земята,
сякаш с песен мъртвите опява,
като нея изоставени в полята.
Грачи... тайно се надява,
мъртъвците някой да си спомни,
малко жито да остави,
на някой отдавнашен покойник.
Така минават в черно дните,
белязани от тъжен зов –
душата ми е врана, а житото –
очакваното зрънчице любов!
