Някъде там, между капките дъжд,
в звънкия марш по перваза,
нагло пробужда се мисъл за мъж,
който с живот ме наказа.
Помня очите му — две езера,
още в цвета им се давя.
Помня и в сушата как ме избра
и претвори ме в дъбрава.
С воля светкавица, с глас като гръм,
а под клепача — с порои.
Можех да бъда каквато не съм,
щом ме беляза за своя. ...