Кръговрат
Някъде там, между капките дъжд,
в звънкия марш по перваза,
нагло пробужда се мисъл за мъж,
който с живот ме наказа.
Помня очите му — две езера,
още в цвета им се давя.
Помня и в сушата как ме избра
и претвори ме в дъбрава.
С воля светкавица, с глас като гръм,
а под клепача — с порои.
Можех да бъда каквато не съм,
щом ме беляза за своя.
Буен и дързък, но с нежна ръка...
Бистър и свеж. И безимен.
Бликна дъхът му — априлска река,
в свят като залез пустинен.
Взе ме, от морска вълнà по-могъщ.
С айсберг от власт ме пропука.
Беше единствен, съдбовен, насъщ...
Още го чувам в капчука.
Ала веднъж, като локва от кал,
в мътни лъжи ме подхлъзна.
Блато погълна всемира без жал.
Цял океанът замръзна.
Тръгна, студен и дълбок като вир.
С поглед изпратих го, слисан.
В сребърни пръски из синята шир
бавно от мен изпари се.
Мъж като облаци. Мъж кръговрат...
По-несломим от водата.
Може би утре, щом свърши дъждът,
пак ще го срещна с росата.
© Пепа Петрунова All rights reserved.
