Кръговрати
869
0
1
На брега самотен, бледен и умислен
ти стоиш и гледаш с питащи очи.
Погледът ти светъл днес е тъй унесен
и далечен, че потрепващо блести.
Търсенето - смисълът на битието,
нарушило е душевния покой.
Неусетно на съдбата питието
огорчило е навек живота твой.
Може би си мислиш, че пред теб реката
посребрена пак е същата река,
и едва ли не безсмъртна на замята
ще остане вечно твоята душа?
Винаги безкрай ще свети все луната
в мека и сребристобяла светлина
и за теб далечна, чужда - непозната
ще е мисълта за края на света?...
Но, уви! Текат, променят се нещата
и реката - не е същата река.
След цветуща пролет идва на земята
сбръчкана и побеляла старостта.
Всичко на света е преходно –нетрайно,
всяко нещо е с начало и със край.
Времето единствено тече безкрайно
в своя вечен и безспирен кръговрат.
Ето розата, например, непременно
аленочервено ще се разпламти -
ще сияе свежо, приказно-вълшебно,
но и ще завехне, и ще прецъфти.
А до розите, отдавна прецъфтели,
ти ще видиш нежен и разлистен цвят
и сред вейки пъпки алени и бели -
шарен, разнолик - безкрайно пъстър свят.
Пясъкът и той през пръстите протича,
щом загребеш го във своите ръце.
Всичко на света струи, тече - изтича
и заглъхва като немощно сърце...
Всяко нещо идва, стапя се и чезне
някъде далече в неизвестността,
а след него друго ражда се и блесне
и след миг ненужно гасне на света.
Но къде е смисълът на битието
и защо си на земята призован?
Вярно ли е туй, че всеки под небето
има нещо, за което е призван?
Аз не зная, но си мисля и ще кажа,
че човекът все за нещо е роден.
Да твори и да създава, да изгражда –
затова е на земята сътворен...
ти стоиш и гледаш с питащи очи.
Погледът ти светъл днес е тъй унесен
и далечен, че потрепващо блести.
Търсенето - смисълът на битието,
нарушило е душевния покой.
Неусетно на съдбата питието
огорчило е навек живота твой.
Може би си мислиш, че пред теб реката
посребрена пак е същата река,
и едва ли не безсмъртна на замята
ще остане вечно твоята душа?
Винаги безкрай ще свети все луната
в мека и сребристобяла светлина
и за теб далечна, чужда - непозната
ще е мисълта за края на света?...
Но, уви! Текат, променят се нещата
и реката - не е същата река.
След цветуща пролет идва на земята
сбръчкана и побеляла старостта.
Всичко на света е преходно –нетрайно,
всяко нещо е с начало и със край.
Времето единствено тече безкрайно
в своя вечен и безспирен кръговрат.
Ето розата, например, непременно
аленочервено ще се разпламти -
ще сияе свежо, приказно-вълшебно,
но и ще завехне, и ще прецъфти.
А до розите, отдавна прецъфтели,
ти ще видиш нежен и разлистен цвят
и сред вейки пъпки алени и бели -
шарен, разнолик - безкрайно пъстър свят.
Пясъкът и той през пръстите протича,
щом загребеш го във своите ръце.
Всичко на света струи, тече - изтича
и заглъхва като немощно сърце...
Всяко нещо идва, стапя се и чезне
някъде далече в неизвестността,
а след него друго ражда се и блесне
и след миг ненужно гасне на света.
Но къде е смисълът на битието
и защо си на земята призован?
Вярно ли е туй, че всеки под небето
има нещо, за което е призван?
Аз не зная, но си мисля и ще кажа,
че човекът все за нещо е роден.
Да твори и да създава, да изгражда –
затова е на земята сътворен...
© Христо Оджаков All rights reserved.
