КРЪСТОПЪТ

      (за…)

            Тишина. Отмиращ  ден.

            Тежки  облаци  обвиват  небесата. 

            Кървав  залез  се  прокрадва, устремен,

            да  залее  в  мрак  земята.

            Дълъг  път  се  стели  надалече.

            Път, осеян  с  горест  и  печал.

            Криволичи, вие  се,

                                   познал  до  болка  вече

            съдбините  на  човека,

                                   толкова  страдания  видял.

            Път, поел  тъга  неизмерима.

            Път  на  болката  и  любовта.

            Пътят  на  надеждите, така  раними,

            крехки, но  угасващи  единствено  единствено  в  смъртта.

                        *          *          *          *          *         

            И  по  пътя нявга  те  вървяха.

            Леко, с  устрема  на  младостта.

            Той  и  Тя. И  в  порив  сляха

            стъпките  си  в  дирите  на  любовта.

            А  попътен  вятър  пътя  им  проправя.

            Носеха  ги  нежните  криле  на  радостта.

            Слънцето, изгряващо  във  пролетна  омая,

            галеше  лицата  им, сияещи  от  обичта.

            Две  души  в  една  се  сляха.

            Две  мечти  и  две  сърца.

            Две  дихания  в  лъчите  на  зората

            заедно  да  дирят  брод  по  таз  земя.

            Стряха  топла, уморени, приюти  ги.

            Продължиха. И  вървяха  ли, вървяха  по  света.

            Мина  време. По  утъпкани  пъртини

            стигнаха  до  кръстопътя  в  своята  съдба.

            Кръстопът  от  много  пътища  безкрайни.

            Спирка  на  живота. Бряг  във  вечността.

            Кръстопът, познал  и  щастие  омайно,

            и  раздираща  до  смърт  тъга.

            И  стояха  те  в  мълчание.

            Със  угаснал  взор, объркани  в  нощта.

            Във  душите  им  таеше  се  ридание,

            хлад  пронизваше  сърцата  им  във  самота.

            Студ  скова  земята. Вятърът  застина.

            Глуха  тишина  сподавен  стон  покри.

            Зарида  нощта, безсилна  да  отмине,

            без  да  стопли  две  погубени  души.

            Две  сълзи  искряха  в  мрака.

            Две  обрулени  листа  в  степта.

            Две  сърца, родени  да  обичат,

            изгоряха  във  жаравата  на  любовта.

            Пепел  се  посипа  тежко.

            С  болка, вятърът  я  разпиля.

            Толкоз  мъка  нечовешка

            във  гърдите  им  се  не  побра.

            Без  посока, две  ранени  птици

            с  кървави  криле  залитаха  в  нощта.

            Тръгнаха  по  пътища  различни,

            из  съдби  безбрежни  по  света.

            И  вървяха, с  мъка  притаенa,

            спъваха  се  в  дебрите  на  вечността.

            И  сърцата  им, в  любов  родени,

            празни  и студени  плачеха  в  нощта.

            Ден  след  ден  се  нижеха  в  забрава.

            Раните  отворени  кървяха  до  отмала.

            Бродиха  в  пътеки  разни  до  премала

            светлина  да  дирят  мрак  да  осветява.

            Но  реши  съдба  извечна

            грешките  да  не  прости.

            Пътят  им  бе  тъй  обречен.

            Щастието  лесно  се  руши.

            В  този  свят  отдавна

            властва  истина  една:

            Светлина  се  дири  с  вяра,

            А  любов – с  душа.

            Вярата  им  не  достигна.

            А  душата – мъничка  бе  тя…

            Без  доверие  любов  погива.

            В  мъничка  душа  се  не  побира  бляскава  мечта.

            Две  сърца  самотни,

            две  мечти  в  нощта,

            диреха  сиротни

            ласка, топлина.

            Срещнаха  се  нявга,

            нейде  по  света.

            Но  съдба  злочеста

            в  мрака  ги  отвя.

            Тъй  човекът  е  наречен –

            в  участ  тежка, в  самота

            да  върви  в  пътеки  грешни,

            търсещ  вечно  любовта.

            Красотата  е  ранима.

            А  животът – суета.

            Всеки  блян  неумолимо

            търси  своята  цена.

            Мъдрост  щастие  не  дава.

            Радостта  не  е  съдба.

            Всяка  болка, що  ранява,

            води  истина  една.