КРЪВ ОТ ОЧИТЕ СТРУИ

Таралежо, защо си тук, на прозореца?
Наоколо са само пепел вятър и руини.
Запазена е само част от покрив, езерца
вода, тази стая, вратата и комина.

Тук даже паяците паяжини не плетат.
Мишките далече гладни са заминали.
Няма зрънце, коричка хляб да изядат.
Само спомени разпръснати застинали.

Какво си спомняш? Поглед умен виждам
в твоите изцъклени, но тъжни очи.
Какво душата е затворила загрижено,
пред преспите снежни стаено мълчи.

...

Човече, и ти си с коси посивели,
в очите ти виждам дълъг път извървян,
в който мъката няма врати и предели,
само образ пред тебе измамно засмян.

Тук беше топъл дом, звънливо весел.
Ехтяха гласове щастливи на деца.
Гугутките на двора им пееха песен,
каквато едва ли си чувал по света.

Гу...гу...гу... още чуват старите мои уши.
Вътре мама готви най-сладките гозби.
Татко се връща от път и на свойте плещи
внася синовете си окаляни, грозни.

Светльо ме намери, на пъя изхвърлен.
В своя дом ме приюти весел, щастлив.
Мама ми сипа мляко, хляб ми подхвърли
и ето ме, до днес съм тук и съм жив.

Мама и татко трудно, с болка живяха.
Синовете им отлитнаха много далеч.
Самички, от мъка, един след друг умряха,
от чужди хора за последен път облечени.

Останах само аз, все някого да чакам,
да се върне и потърси бащиния дом
и ето че, най-после, с времето дочаках.
Познах те. Ти върна се, но без поклон.

...

Сграбчвам таралежната топка бодлива.
Притискам я до измъчените свои гърди.
Съвестта се блъска в челото – птица жива.
Кръв от очите ми струи вместо сълзи.

15 10 2015