Кукувица
Ти пожела си моето гнездо.
На топло смуши се между листата.
Там вплела бях със клечки и лико
на неродени ручеи душата.
Разплакала бях пролетен жасмин,
за да втъка очите си в постеля.
А небесата – тъмнокат комин,
разпухваха мечти като къделя.
Там окадени в облак от звезди,
задъхани от танца на безкрая,
заспиваха на моите гърди
две малки пиленца. Сега не зная...
Влетя и смачка всички светлини.
Въпросите отново ме предават.
Ще се научат ли, съвсем сами...
децата ми да любят и прощават?
Дойде. И снесе в нашето гнездо.
Събуди с крясък болките заспали.
Ще ти прости днес моето перо,
ала сърцето майчино - едва ли?
© Димитрия Чакова All rights reserved.
