Виждам къща стара, може би ще рухва,
прозорците ù - вечна тъмнина.
Нощем вятър мразовит подухва,
къщата е все така сама.

Мнозина казват, някога била е пълна,
тук безспирно е димял комин.
Самичко цвете пред вратите ù покълна,
майка плакала е за един-едничък син.

Прахът отвътре вече е покривка,
студ се стели, вместо топлина.
Изстрелът завинаги е скрил усмивка,
семейство пратило е рожбата си на война.

Спомените в този миг извират,
сякаш още чувам детска глъч.
Едни очи шептяха, че умират,
пронизани от кървав лъч.

Заровени, почиват си сега молбите,
мъката попила е в пръстта.
Още нощем стичат се сълзите,
неспокойна броди тук смъртта.

Когато сутрин заблести росата,
тъжно къщата се взира в безкрайното небе.
Ръце, посели любовта в земята -
те ще чакат вечно своето дете...