Той е просто един от безбройните луди на Разград –
само малко по-странен, защото е влюбен във думите.
Сяда винаги в първия ред – в първи ред не приказват.
Там мълчат и попиват с очи всяко ново безумие,
всяка буква, накриво заклинчена в ляво подребрие,
всяка сричка, откъсната силом от многото болка.
В първи ред не звънят телефони. Не шепнат. Подредба е –
подредените там все са луди. Но луди – доколко?
Ето, той – непознат за човеците в пълната зала,
със сплъстена коса, неподстриган, с очи като месеци.
Може би възмущение някакво в някого пали.
Може би всички ние съзираме в себе си просяци...
~~~
Бе се спрял тоз човечец край масата с малка почерпка.
Та си казахме дума-две – стана въпрос за поезия.
После тръгнахме – улица дълга към схлюпена черква.
Зад гърба ни – града. С диагноза – културна амнезия.