Легенда за Дайчово хоро
Прочу̀л се бил Дайчо хайду̀тин,
войво̀да стра̀шен, безстра̀шен,
с чѐта смели юнаци,
що из Балкана бро̀дели,
керва̀ни турски прича̀квали
и стоката им плячкосвали.
Закрѝлник бил Дайчо, защѝтник,
на сиромаси клѐти българи,
за тях грабел злато, алтъни,
за тях криел в пещери има̀не,
пищови и пушки да купи,
народа поро̀бен да брани.
Но дошъл ден чѐрен, съдбо̀вен.
заптиѝ чета зава̀рдили,
войводата снажен запрѐли,
в Търново гра̀да завлѐкли,
бесило бързо стъкнали,
Дайчо хайдутин да бесят.
И щото на смърт бил осъден,
турци Дайчо питали,
що иска последно да сто̀ри,
да сe с дружина сбогува
или люта ракия да пие,
та страха в сѐбе пога̀зи.
Поръчал си Дайчо музика,
музика родна, българска,
гайда с глас звънък да викне,
кавал… във душа̀ да влезе,
тъпан сърцѐ да отмери,
та да му рипнат нозѐте.
Кръшно се хоро закъ̀дрило,
буйно още игриво.
Засукал Дайчо мустаци,
пригладил вежди рунтави,
разкършил снага̀ юначна
и заситнил стъпки скокливи.
Затропал Дайчо, заклякал,
земя се под него затрѐсла,
слънце в нѐбо присветнало,
птици в простора млъкнали,
на танцът да се нарадват,
танцът народен, майсторски.
Чевръсто скачал играчът,
неуморно чак ненаситно,
„Иху, аху!“– подвиквал
на свирачите, на палачите,
а те се вку̀пом чу̀дили
на душа мъжка, свободна.
Слънце се скрило. Мръ̀кнало.
Бесилото горе чернеело,
а Дайчо хайдутин играел
последно хоро, предсмъ̀ртното,
предсмъ̀ртното, но великото,
прославило заряд български.
21.01.2019 г.
© Таня Мезева All rights reserved.
