Легенда за ореха
Помниш ли лозята – местност стръмна, дива?
И онази нива – с драките бодливи?
Минах и видях го. С коренче открито...
Орехчето малко рече жаловито:
„Моля те, вземи ме, ще израсна скоро
здраво и високо, ще ти кича двора.
Моят плод богат е с орехови ядки,
имам минерали, витамини сладки.
С ум ще ви дарявам, докато сте живи,
вечно ще сте здрави, млади и красиви;
вие и децата, внуците ви – всички...
В клоните ми гъсти ще ви пеят птички“.
В думите му, мила, ти се там заслуша...
„Има място, близо край онази круша...
Ореха посадих на средата в двора,
с поздрав да ни среща вкъщи за отмора.
Минаха години, бе ни той закрила,
даваше ни здраве, сила лекокрила;
символ на рода ни. В работа – успехи.
Радост за децата. В скръбни дни утеха...
Хорската грижовност – подла и лъжовна –
лесно ме въвлече в мисия съдбовна,
съдник да съм аз на Божие творение,
дето съм отгледал с обич, умиление.
В онзи ден последен, гледах му снагата –
с царствена корона, с връх до небесата...
Слязох после в двора, тръгнах към дървото,
бавно приближавам... То мълчи горкото.
Щом пред него спрях се с острата секира,
той с листа прошепна – сякаш че разбира...
Сведе примирено мощните си клони:
„С нещо ли престъпих земните закони“?
Думи безсловесни листите шептяха,
чакаше от мен – с надежда смътна, плаха,
някаква подкрепа, обич и закрила,
но присъда чужда друго бе решила...
Мина се година, страда и въздиша...
Брулеше го вятър... дъжд и сняг, и киша.
Силно бе дървото – с дървесина здрава...
и с живота земен тежко се прощава...
Мястото му где е – никой го не знае,
но духът му още в нощен час витае.
Там, земята, дето бе го с плод дарила
и през дните земни давала му сила...
8 октомври 2002
ред.: 18,35 ч., 5 август 2020
„Живот и любов“ – втора книга
© Иванъ Митовъ All rights reserved.
