Лицето ми
Вземи лицето ми – златисто пълнолуние -
и в шепите си форма му придай.
Уплашено, самотно до безумие,
то всяка нощ с дъжда навън ридай.
Опитва се да стане многоточие
на края на измисления стих –
нахално груб, коварен до безочие...
(На тебе ли веднъж го посветих?!)
Пръсни смеха ми – нека бяга трескаво
и никога за теб да не звъни.
Във страшна, разрушителна гротеска
да се завъртат всички твои дни,
да те преследват мислите ми – демони –
с кошмарния си дъх да те горят.
Отело да си ти. И сто Дезде́мони,
сто изневери подло да кроят.
Лицето ми пред теб да бъде само.
Все да те стряскат минали вини.
Сизиф да си – със Любовта на рамо.
Да я търкаляш милиони дни.
© Нина Чилиянска All rights reserved.
