Ако избираш със сърцето цвета си,
какво би избрал ти?
Ако избираш с ръцете си стихията,
коя би те спряла?
Ако осъден си да усещаш само ухание,
кое ще те накара да забравиш?
Избрал ли си вече, слепецо?
Подмамен от тихата, натруфена роза,
искряща в омайно червено...
Забравил лалето уханно,
което насред пътя спря те.
Лалето, което облъхна те в нежност,
окова те в нощите страстни,
заля те в пурпур...
Събуди те слънцето в злато обляно,
завърна алчното в тебе.
Огънят, който запалих у тебе обаче,
гори те,
яде те отвътре...
Облизва те с пламъци ярки,
гори душата ти черна и
кара кожата ти още да настръхва от похот,
когато за мене се сещаш...
Не съм забравила, слепецо,
как пиеше от моите корени живи,
как усмивката грееше на тебе,
защото жив се почуства със мене.
Не съм забравила, лъжецо,
как карах те да молиш и искаш, и жадуваш...
за онова непокорното в мене,
което те правеше повече мъж от която и да е.
Не съм забравила как нарани ме...
И колко ли време кръвта по стеблото си ще лижа...
Те умряха, разбойнико,
онези лалета.
Умряха заедно със сълзите ми по тебе.
Остана онази хищница лилава,
която още яде ти сърцето
и моето също.
Прости си, че мене изгуби.
Измиха ми пролетните дъждове душата.
Покълнаха нови думи,
рисуват тъгата,
разказват на морето
за онази, която още те чака да се слееш
с лилавото и слънцето.