Липсваш ми...
Понякога ми липсваш. Неизлечимо.
Ветрило от спомени разгръщам.
Усмихвам се на себе си. Насила.
Потъвам в дебрите на своето минало.
Глътка вино – утеха е. Вярно.
Напивам се само от мислите.
Както изпълваш ги. Само ти, само
никой след теб не успява. Наистина...
Живея с минала дата. Бележник си водя
във него отмятам безкрайното време.
Чакам те, няма ли вече да дойдеш?!
Капките сълзи на пода... за тебе са!
Поисках всичко! Душата да ти взема.
Тогава не възрази. Но как се отнема
нещо, което никога не е било твое?
Няма и да бъде! Защото е чуждо.
Принадлежи на друг. Или е тленно.
Нали уж всичко изчезва. Някога...
Бавно, мъчително, постепенно...
Но ще ти липсва повече от Всякога...
© Виктория Тасева All rights reserved.
