След всичките отминали стихии,
какво ли всъщност е останало от нас?
Зад маските лирически се крием,
как плачем, страдаме без глас...

Нима и има лек за тези рани?
Във миналото, надалеч отнесени -
как с теб да продължим и двамата -
над жадната му паст надвесени?

А колко болка тялото ще трае?
Сърцето спира вече да тупти...
а чувам го - Защо? Не зная -
отбива само "Ти", "Ти", "Ти".

Достоен ли съм и за съжаление?
След всичко, щом към теб вървя -
без грам инстинкт за самосъхранение -
към порта - умъртвена самота?

А ти си този огън във морето...
Сред Ада ангел ли намерих тук?
Да - вярвам, но къде са ти крилете?
(Ах... някога си ги отрязала за друг...)

Ще поднесеш ли на сърцето ми разгром? -
След всичко?... искам само да забравя...
Да построим във мрака светъл дом -
там, дето наши трупове заравяхме...

"Не бягай... Стой!... Ще се намериш!" -
Не искам за последно да изричам...
Да... грозен съм - от страх трепериш -
едва ли ще ме спре да те обичам...

Та всичките стихии са отминали...
Ала от нас останал е невзрачен зов.
Макар като на труп изстинали -
ръцете ни са жадни за любов.

Ала не мога във пореден стих
да нарисувам сетен път сравнение.
Досущ на тебе - горд и тих.
Очаквам... следващото поражение...

(Захвърлям в здрач и тази своя маска,
да те погледна с кървавите си очи.
От този свят... - желая само твойта ласка.
На другия... - ако желаеш ме прати!)