Лош съветник ли е гордостта?...
* * *
Крещи сега душата, тръпнат ми ръцете,
не стига въздъхът, хриптят гърдите ми,
като кинжал забил се във сърцето
отмерва на живота дните ми...
Пищи в ушите ципът на багажа,
когато неохотно го събираше...
Мълчах!... И... Нищичко не казах,
а в този миг, сърцето ми умираше...
Гордост някаква - нещастна!
Пъплеше по нервния гръбнак.
Дали пък още не пораствам,
или съм наивния хлапак?!...
Погледна ме от прага на вратата,
сякаш ми нашепна: - Не те мразя...
кимна някак тъжно със ръката,
а на мен ми идеше да... лазя!...
Оставих те да тръгнеш и... сгреших!
Сега животът ми без тебе спрял е,
а днес... какво не дал аз бих,
да си до мен - да бъдеш в... бяло.
Оставих Любовта да си отиде,
прегърнал сляпо гордостта,
очите слепи са да видят,
особенно във младостта...
Сега е... късно! Времето отмина!
Грешките болят на съвестта,
но... понякога, когато станем... трима,
започва да говори гордостта...
* * *
© Валентин Желязков All rights reserved.
