Лунно-бяло
Ужасно ми е тъжно и тежко ми е много,
сълзите да преглътна опитвам, но не мога.
У мен е сякаш скрита река от мисли черни -
кого, сърце, да питам - лъжливи или верни?
Самотна се усещам, самотна и несрета,
едничка, без надежда, към мен Луната гледа.
И тя самата страда, и тя е наранена,
нащърбена и жална, сама в една Вселена...
От хора неразбрана, в гърдите ми тъгата
прашинка в миг остана - прашинка от луната.
Небе с луна щом има, и лист, и химикалка,
във думи се излива несретата ми жалка.
И толкоз непотребни, сравнени със всемира
са думи ядни, дребни, че злото в мен умира.
Въздъхвам пак дълбоко и леко ми е някак,
и да оставя мога обиди злостни в мрака...
сълзите да преглътна опитвам, но не мога.
У мен е сякаш скрита река от мисли черни -
кого, сърце, да питам - лъжливи или верни?
Самотна се усещам, самотна и несрета,
едничка, без надежда, към мен Луната гледа.
И тя самата страда, и тя е наранена,
нащърбена и жална, сама в една Вселена...
От хора неразбрана, в гърдите ми тъгата
прашинка в миг остана - прашинка от луната.
Небе с луна щом има, и лист, и химикалка,
във думи се излива несретата ми жалка.
И толкоз непотребни, сравнени със всемира
са думи ядни, дребни, че злото в мен умира.
Въздъхвам пак дълбоко и леко ми е някак,
и да оставя мога обиди злостни в мрака...
© Мария Борисова All rights reserved.
