Лунно момиче
ЛУННО МОМИЧЕ
Една луна-магьосница наднича
отсреща иззад древната могила.
Наднича и се прави на момиче –
разресва плитка от стопена свила.
Една луна в прозореца наднича...
Тя чака да я забележа само
и почва бавно да се разсъблича –
показва гола шийка, обло рамо.
Безсрамница – със мене ще флиртува!
С очи я галя и това ми стига...
Луната вън се прави, че не чува,
луната продължава да намига.
Наистина безсрамница – наднича
и тръгва през пожънатото боса.
Привлича ме, привлича ме, привлича ме
– навярно иска да ме омагьоса.
Но аз не се страхувам от магия
или от хитрини момински дребни –
нали съм стар вълшебник аз самият,
любител в занаята, но – вълшебник.
Луната идва още по-надолу.
Дали се е запътила към мене?
Наметнала е облак, но е гола
под тая дреха от съновидения.
Да ида ли сега да я посрещна
по разпиляното в полето злато?
Не, старите вълшебници са грешници
в полето, нощем, насаме с луната...
Иди си, лунно палаво момиче,
завий се пак с небето тъмносиньо,
иззад могилата недей наднича
– аз вече съм на милион години...
Все още сила в жилите усещам,
но млада е единствено душата!
О, Господи, дали не бъркам нещо?
Защо така ме гледа днес луната?...
© Валентин Чернев All rights reserved.
