Лунно момиче
ЛУННО МОМИЧЕ
Една луна-магьосница наднича
отсреща иззад древната могила.
Наднича и се прави на момиче –
разресва плитка от стопена свила.
Една луна в прозореца наднича...
Тя чака да я забележа само
и почва бавно да се разсъблича –
показва гола шийка, обло рамо.
Безсрамница – със мене ще флиртува!
С очи я галя и това ми стига...
Луната вън се прави, че не чува,
луната продължава да намига.
Наистина безсрамница – наднича
и тръгва през пожънатото боса.
Привлича ме, привлича ме, привлича ме
– навярно иска да ме омагьоса.
Но аз не се страхувам от магия
или от хитрини момински дребни –
нали съм стар вълшебник аз самият,
любител в занаята, но – вълшебник.
Луната идва още по-надолу.
Дали се е запътила към мене?
Наметнала е облак, но е гола
под тая дреха от съновидения.
Да ида ли сега да я посрещна
по разпиляното в полето злато?
Не, старите вълшебници са грешници
в полето, нощем, насаме с луната...
Иди си, лунно палаво момиче,
завий се пак с небето тъмносиньо,
иззад могилата недей наднича
– аз вече съм на милион години...
Все още сила в жилите усещам,
но млада е единствено душата!
О, Господи, дали не бъркам нещо?
Защо така ме гледа днес луната?...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Чернев Всички права запазени
