Лъчи
Ние сме пешки
в шахматен парад,
апатични към всичко
без шанс за обрат.
Студени и голи сме,
от нас лъха хлад,
без дъх и без пулс
и без билет за назад.
Ден. Нощ.
Кръговрат.
Сън. Живот.
Капан във ад.
Плач и смях.
Храна и глад.
Живея стар.
Умирам млад.
Слънцето отдавна угасна. Бленуваме плам.
Съдбата ни също е ясна, но молим се в храм.
Дори не знаем към кого
шептим молитви в равен хор,
едно на всички ни е ясно -
живеем в собствения си затвор.
Чудо. Чу се вик.
Хриплив, страшен,
заповеднически глас
завчас обиколи Земята.
"Роби, ставайте във миг,
НИЕ носим Светлината!"
Нощта бе глуха, но далеч отекна снаряд.
Явно наистина имаше някой отвъд,
който рушеше стените на нашия град.
Топлината се върна. Разтопи се снегът.
Зад стените обаче нямаше нищо.
Освободили се бяхме ние сами.
Когато нагоре погледнахме смело,
нощта бе намушкана от стотици ками.
От предците си разбрах -
няма нищо вечно на Земята.
Сам градиш си своя рай
и сам градиш си ада.
© Дж Ф All rights reserved.
