И пак казвам ти - Не си ми нужен!
И пак казвам ти - Върви!
А сърцето ми крещи
и показва колко го боли.
Но от устните излизат думите,
жилещи като пчели.
Непоклатими, а лъжливи,
издигнати като стени.

Трябва сега да го направя,
защото после повече ще ме боли!
А не искам, не желая
да изричам тез лъжи!

И само спомняйки си твоята усмивка,
отронвам пак една сълза.
Знаейки, че няма да я видя,
не и както бе преди това.

А прегръдката последна
ще ме смазва всеки ден!
Ще ме обвива със окови,
привличайки смъртта към мен!

Но дотогава - ще те обичам, ще те желая,
а ти не си за мен!

И не ще го разбереш туй ти.
Не трябва да разбираш колко ме боли. . .
И смъртта ще се превърне в изцерение,
ще спре и болката дори!