Потънало в облачния мрак,
моето сърце се бори със тъгата.
И след всяка загуба бавно стичат ми се сълзите.
Наранен е техния тънък слух от тишината,
но не ме интересува и колко осакатени са им душите.

Мълнии раздират небето,
остана недоизпята моята болка
и капка кръв намокри ми лицето.
Удавят се лъчи последни в морето.

Любовта беше сграбчена от реалността
и ноктите на злото закрепиха се и в нейното сърце.
Разбра колко безпомощна е срещу подлостта,
но усмивката не потъна в уплашеното й лице.

Заведена бе дълбоко в тъмнината.
Завист обзе мисълта й.
Разказаха й колко мразена е от светлината.

В красивата лъжа не повярва Любовта.
Вярата помогна й да разбие ключа!