В нощ като тази
всички страсти се пробуждат,
но защо ли страх изпълва моята душа,
че отново днес ще съм сама?
Защо ли в мен
пак онази стара рана се отвори,
копнееща, живееща за твоята любов?!
Защо каза ми, че ме обичаш,
като слънцето за мене не блести?!
Защо накара ме да ти повярвам,
като очевидното блести?!...
Заслепена и от други наранена
аз на теб се доверих,
а оказа се, че всичко е поредната лъжа!!!
И сега не виждам аз причина
да вехна по една мечта
и се потапям във морето от страстта.
Във очите ми отново бляска онзи пламък -
пламъкът на сладостта!

И тази нощ няма да съм твоя,
а на когото аз реша!
Ще отлетим далеч от всички хора по света
и ще бъда пак щастлива,
както бях и с теб!
Обичта не е незаменима
и аз ще я открия, където и да е,
но от съзнанието си тебе ще изтрия
и ще бъда слънце, светлина!!!

Тази нощ,
когато всички страсти се пробуждат,
аз няма да съм пак сама!!!
Ще се любя с вятъра,
препускащ над града,
ще потъна в нежната прегръдка на дъжда!
Устните ми вече няма да принадлежат на теб,
ръцете ми вече няма да докосват теб,
кожата ми вече няма да тръпне за твоята милувка.
Прегръдките ми ще са същите,
но не за теб.
Дива и прекрасна,
ще поглъщам всяко чувство
и с безумен поглед ще се наслаждавам
на всеки миг на щастие,
а ти ще съжаляваш
и така ще те боли!!!
Ще копнееш за очите ми,
които толкова те викаха!
Ще мечтаеш да потънеш
пак в косите ми червени!
Ще умоляваш синъото небе
да ме намери и при тебе доведе...
Ще желаеш до полуда
прегръдката на моите бедра,
която някога те изгаряше и в най-студените легла!
Ще искаш всяко старо чувство да изпиташ,
но аз ще съм далеч
със някой истински човек!
И ще бъда толкова щастлива,
повече от колкото била съм с теб дори!!!!

Ти беше книга с огнени листа,
но ето че обърнах на последния сега
и го изчитам...
Буквите се свършват,
остава бяла пустота
и една любов отлита,
нейде скрито от света!
И ако някоя жадуваща душа
открие я след време... ще въздъхне:
"Тези двама Господ ги събра,
Дяволът отне им любовта!"



гр. София
октомври 2001г.