Заспиваш с мисълта за мен. Разбрах.
Възглавница съм мека, топло одеяло,
постеля нежна, везана със звезден прах,
сатенен дъх по изтощеното ти тяло.
Сънуваш мен. В съня си се усмихваш.
Нали съм лунна приказка, а не кошмар.
Невидима целунах клепките, притихнах
и пред очите ти разстелих нощен дар.
А мен отрано ме събуди същата дилема:
Дали сгреших, като ти дадох любовта?
Нима тя идва само за да ни отнема?
Защо приспива теб, а мене буди в утринта?
© Люсил All rights reserved.
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
Подкрепата ти ме ласкае!