Заспиваш с мисълта за мен. Разбрах.
Възглавница съм мека, топло одеяло,
постеля нежна, везана със звезден прах,
сатенен дъх по изтощеното ти тяло.
Сънуваш мен. В съня си се усмихваш.
Нали съм лунна приказка, а не кошмар.
Невидима целунах клепките, притихнах
и пред очите ти разстелих нощен дар.
А мен отрано ме събуди същата дилема:
Дали сгреших, като ти дадох любовта?
Нима тя идва само за да ни отнема?
Защо приспива теб, а мене буди в утринта?