Махалото
МАХАЛОТО
От там светът изглежда празнично-далечен -
в представата безумна на беглеца вечен.
Над всичко извисено махалото игриво -
със всеки следващ ход предишния изтрива.
Така кръвта се втурва и после се завръща
със ритъма задъхан във живата си къща.
Или гмурецът слязъл в подводните простори,
от въздуха притеглян - отправя се нагоре.
Каква игра досадна! По-гъвкаво от риса -
параболи нетрайни махалото изписва.
За миг увисва странно в най-крайната си точка,
преди назад отново стремглаво да отскочи.
Съдбата му е - лудо от синджира бягство.
Но бягането, всъщност, е тъпчене на място.
И няма нищо чудно, че винаги финалът -
е старта му пореден, безкрайното начало.
Абсурдното е тука - как някак си логично -
с махалото човекът безволев си прилича.
Реално го съзираш - привързан за съдбата,
безпомощно от крайност до крайност да се мята.
А ти си негов брат и стигаш до въпроса:
"Махалото не си, но, Господи, какво си!"
© Любен Стефанов All rights reserved.
