Махалото на Фуко
И гълъбите отлетяха от таванското,
когато тихо се разделях с махалата.
Захвърлена тетрадка със домашното
във ъгъла се валя до стената.
Часовникът с махалото е спрял,
та стори ми се, че замря дори земята.
Последен поглед - звездопад събрал
от детски спомени, разхвърляни в краката.
Прескочих ги набързо като трън,
изникнал нагло в окосената ливада.
И днес деца играят шумно вън,
а от терасите се носи канонада.
И не от спомена за жулнатите колена
и дърпането на уши до кръв се плаша,
а от съзнаването, че със всички сетива
от себе си отдалечавам се и плача…
© Анна Станоева All rights reserved.
