Намирам се между две огледала.
Винаги отпред е бъдещето неясно,
винаги зад мен са миналите дела;
напред е просторно, назад – тъй тясно.

Огледалото на миналото прелива
в тъга, триумфи и старите маски.
С лукава усмивка осмива
дните, погубени в жажда за ласки.

Дали не рисува плавна картина
от преливащи мисли и действия?
Или е ехо на гласове мои стотина,
преплитащи се в пътя житейски?

А щом фокусирам се само напред,
виждам аз пътища безбройни.
От безценни са те до пълни със смет,
от пасивни до яростно бойни.

Сред всичките бъдещи отражения
крият се и демони, и ангели дори – 
със собствени победи и поражения.
Но това не ще душата ми измори.

Има я надеждата някъде там.
Правият път е граница тъй крехка,
между реда и хаоса е моят храм – 
в него вирее душата човешка!