Мисли
Сядам аз да пиша,
за ужасяващи картини,
не може вече да се диша,
не останаха неща значими.
Над нас вали порой
от тежко окаяние
и оковите безброй,
задушаващи красивото съзнание,
приковали са душите
приковали са ги към стената.
Пред очите ми рушите
даже цветовете на дъгата.
Виждам само в сиво,
очите ми ги избодете.
Искам цвят,
небе красиво,
поне светлината ми върнете.
Отказвам да живея
във вечна люта зима,
да говоря вече не умея
живота е една трагична пантомима.
© Лорийн Мусакова All rights reserved.
