Мисли
Помислих си веднъж,
бе мисъл доста сива,
че излее ли се дъжд
и душата ми умира...
Че ръждивите улуци
крещят със леден глас,
най-стряскащите звуци -
това сме ти и аз.
И си мислех за безкрая,
и за калната вода,
и за празната си стая,
и за хиляди неща...
За онзи полъх на дланта ти,
посягаща към мен,
а сега сме непознати,
Даже няма "добър ден".
Мислех си, че можем
отново да летим,
в най-приказните нощи
да се реем, като дим.
Но дъждът ме задушава
и проблясна светлина,
После мракът, като лава
върху мене се изля.
© Добри Бонов All rights reserved.
