Митница
Не чувствата се декларират на хартия,
а вещите, скътани в куфари и чанти.
Ала не можеш ли умело да ги криеш -
на показ ги изваждаш с пръсти непохватни.
И после заминаваш някъде, където
мъгляво ще си спомняш - сигурно с усмивка -
за сухия език, залепващ по небцето
от тази неизвестност, със която свикваш.
А винаги си знаел как ще ненавиждаш:
и себе си, и голия си джоб пребъркан,
когато безпричинно пак те подозират,
че не от любопитство, страннико, си тръгнал.
Но тук се късат всички нишки от въпроси.
И вместо да увиснеш в мрежата им гъста,
ръце размахвайки, излизаш си ядосан
или се измъкваш, сдържано, на пръсти.
Без вещите, без нещо - дето натежава.
По-лек от лекотата, със която съдят.
И двойно по-щастлив, когато преминаваш
през иглени уши и продължаваш в пътя.
И само някой път от миналото може
към теб да приближава, като в огледало,
не бледия ти лик, вторачил се тревожно,
а млечната бездънност на стъклото нямо.
© Любен Стефанов All rights reserved.
