Много тежки...
Много тежки...
За моите плещи.
За моите млади години
са тези съдби-исполини.
Как цялата тази тъга,
с душа да понеса?
„Взорът надежда не види."
Кой от себе ще освободи ни?
Кой за мъката ще ослепи ни?
Че много тежки са мислите
и остаряваме по листите.
Ликът един е, в душата - друго,
млад си, а е тялото заблуда.
Смисълът губи се по-блед.
Въпросът е - защо напред?
Че сълзите следи си оставят,
а годините бавно минават.
Омръзва все да се опиваш,
обичта горчива като вино.
И натежава като преядеш,
а сладка е сластта череша.
Привързваш се- начин на живот.
И осиротяваш! Де дават антидот?
По вените спомени текат...
Някои ги режат! Ала аз диря път!
Из моите млади години.
Из тези съдби-исполини.
Много тежки...
За моите плещи.
© Даниела All rights reserved.
