Времето тече,

секунда след секунда,

минута след минута,

час след час,

ден след ден,

месец след месец.

А любовта, вместо да отслабва, се засилва,

става все по-голяма:

като капка, след която идва друга капка

и друга,  и друга… и се образува река,

която се влива в морето,

а морето се влива в океана.

Така и любовта ми към теб

от една спокойна тиха река

се превърна в бушуващ, нестихващ океан.

А ти си все там,

пред мен,

но щом направя крачка напред,

ти се отдалечаваш

и аз тичам след теб,

тичам и тичам, и тичам…,

но не мога да те стигна.

Разстоянието между нас нараства,

става все по-голямо и по-голямо,

но аз не се предавам,

въпреки че вече нямам сили.

Няма да се предам,

ще те настигна,

дори и да трябва да полетя,

да преплувам океана,

да прекося горещата и суха пустиня

или да премина през огън.

Няма да се откажа,

защото ти си моето слънце,

а аз не мога да живея

в свят без светлина и топлина.

Затова ще те последвам

и на края на света, ако трябва,

но ще те догоня

и ти ще огрееш с лъчите си

запустелия ми и мрачен живот,

защото ти си моето единствено и неповторимо

СЛЪНЦЕ!