Мокър спомен...
Скитам отново в пустия град...
Навън е тъмно, мокро, студено...
И вали тихичко топлият дъжд пак...
Топло е навън, а в мен е заледено...
Аз крача боса по земята,
и се къпя в окена на моите спомени...
За миг подавам си ръката,
но се сепвам, защото съм безбожно сама...
Опитвам се да намеря смисъл, напред да продължа,
да намеря една причина да обичам...
И все така в дъжда си вървя...
Какво не бих дала отново след спомена да тичам...
Сякаш тази райска нощ ти си до мен...
Сякаш никога не сме се разделяли преди...
Най-щастливият беше онзи съдбонесен ден...
Когато аз видиях пламъка в твойте очи...
И сякаш луната ни видя -
мокри и влюбени танцувахме в дъжда...
Сякаш за обичта ни завидя,
и скри се нашата луна...
А сега... Сега е пак същото...
Но аз съм сама с луната...
Но не мога да гоня предишното,
когато празна и обезнадеждена е душата...
Спомням си как ме докосваше нежно,
как ме галеше и ме целуваше бавно...
Никога не ще забравя това чувство вълшебно...
И не вярвам, че всичко е било напразно...
Ти си отиде бавно от мен,
празно остава мястото в сърцето мое...
Но не мога да залича стария спомен,
и с него живея вече цяла вечност...
Ти ми прошепна така: "Когато мислиш за мен,
кажи на луната и тя ще ми каже,че ме обичаш..."
Не ще забравя всичко това,
не ще забравя как с красиви думи ме наричаш...
А аз все така крача мокра и боса...
И не мога да намеря пътя познат.
Изкрещях колко те обичам на луната...
Но сякаш ми отвърна с някакъв ужасен смях...
Ти ще останеш в мислите ми,
посивели от тъга....
И нека всеки път, когато вали,
ти да знаеш, че аз търся теб и любовта....
Ти си моят мокър спомен...
© Александра Матеева All rights reserved.
Поздравления 
