Молебен за светлината
МОЛЕБЕН ЗА СВЕТЛИНАТА
Някъде през тишината – в корените и пръстта,
с неразумното ми лято слънчогледът ли изтля?
Ронеха се безнадеждни черни, клисави сълзи.
А по хълма – неизбежна, зимната мъгла пълзи.
Миг след миг в селцето влиза и сред пустия мегдан
хвърля дрипавата риза, бълва пушек и катран,
става лепкава и тежка, свъсена и адски зла,
полудявят всички псета и в настръхналия здрач
лаят – бесни побеснели, и протяжният им вой
планините побелели стяга в призрачен повой,
из билата го подема вълк – изпосталял от глад,
пише зимната поема гарванът с протяжен грак,
чопли букви – клечки криви, скършени на две, на три,
из замръзналите ниви бродник вятърът се скри,
шетат сръчните му хали, влачат тъмнината с трън,
всичко живо е заспало непробуден, страшен сън.
И е нерв – в студа – оголен, всеки звук, нощта взривил.
А душата ми се моли – слънчице да заискри.
© Валентина Йотова All rights reserved.
