Молитва до себе си
Все си мисля, че нямам нозе да се справя с товара
на една беззащитна и пухкава детска ръка;
че не стигат очите ми всички пропуснати гари
и ушите ми глъхнат от вслушване в нишките мрак.
Все си мисля, че някъде мрежа издайни неврони
ще обърка посоката в гладката шир на плътта.
По погрешка ще вдигна бял флаг и наместо пагони
ще ми лепнат на рамото черен, огромен чадър.
Ще престана да виждам напред и нагоре небето,
а отдолу ще стъпвам по някаква рошава кал.
Вече блъсна предела сгъстеният дъх в дробовете ми
и остави след себе си пръски светена вода.
Откъде да намеря следи, по които да стъпвам.
Всяка бивша следа е от пяна със кратък живот.
Моят път е самотен и бял – като тайно покръстване.
Но изплетен от жилави клонки на птиче гнездо.
© Ружа Матеева All rights reserved.
