Защо да пиша имам нужда?
Защо съдбата ми е толкоз чужда?
Защо отново мoлива погледнах?
Защо отново към огъня посегнах?
Отново ли съм тъжна, дори сама не зная?
Отново ли лицето си сама не мога да позная?
Маската красива стана част от мен,
усмивката лъжлива също е на мен!
И съзерцавайки молива, що бе ме натъжил,
осъзнах, само той мъките ми би изкоренил!
Дописвам тез слова, на мъката деца,
а огънят пламтящ, погуби ги в пепелта.
© Мирела Славова All rights reserved.
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
