Море си ...
Есен, нашепваща тъга.
Ех, златолистно ти, момиче!
Небе, облачно с дъга.
Ох, полет невъзможен птичи!
Дъжд плющи и дрънчи в олука –
о, да – вода за жадната земя!
Кръшен смях за някого заслуга –
ах, любов, угаснал стар вулкан!
Нощес насън ще ви гостувам,
на тебе есен и на теб небе,
на теб Живот, в който плувам
без да зная вече накъде...
Ти море си бурно и дълбоко,
реки поело от сълзите на човека –
как раните болят от твойта сол,
ще боля нощес и аз! Но нека...
лайкван и облайван, давен и изплуващ,
до зори ще се въртя в мъртвата ти хватка,
докато вълна последна ме захлупи –
ех, вълна със пяна! Моя милост – капка...
© Валентин Василев All rights reserved.
